Понякога притварям клепки

и чакам да ме гушкаш,

както някога,

когато двамата- 

сюоделяхме най-нужното в света...

В душата ми опарен въглен - 

е свил гнездо ...

и тихичко изпуска дим ,

че мъртва любовта изстена, 

когато я събудиха във Рим...

и времето не може да лекува 

дори, когато сме сами...

мехури от любов 

и бита нежност, 

озкупени с пари 

и тонове лъжа ...

да притежаваш значи, че си празен- 

а да убиваш- е въпрос на самота.

Тиктака времето, 

когато съм на улицата...

в очакване да дойдеш със каляска ...

принцесата на татко ... къде ли се е сгушила сега?

***

поискай да се срещнем на средата,

където се роди звезда...

тогава ще ти кажа -

колко много те обичам...

и как ми липсваш в тази самота...

да те усмихна само

ще е радост...

да те прегърна -сбъдната мечта...

че двамата сме имали искрата, 

която е запалила около нас 

на топлото уюта 

в изпита нежност , 

подадена в детска лудост, 

откраднала на сивото цвета...

Прегръщам те ...

така далечен 

и толкоз липсващ - мили мой, баща !