Обесих те със въжената люлка,
с която играех си като дете.
Прости, Любов, но някак си се случи
и неумишлено живота ти отнех.
Със невинните си детски пръстчета
те хванах за врата и стисках здраво.
Очите ти изцъклени ме гледаха
и никъде встрани, само направо.
Уж бесих те, а не спирах да плача,
мъка ми беше, че се разделяме.
Не се плаши, Любов, при теб ще дойда
и вечно стта ще си споделяме. ...