На вятъра любима...
Тази нощ някой тихо почука
с мокри пръсти по моя прозорец
и помоли ме плахо капчукът,
с глас дъждовен, да му отворя.
Тъмнината лениво провлачи
меки стъпки към моята стая.
А със нея немирният вятър
се промъкна и ме замая.
С порив нежен и лек ме докосна
с капки дъжд върху моята кожа.
А по устните, сънено-топли,
той дъждовна целувка положи.
И изрече със повей омаен,
тихо шепнейки моето име -
в този свят тъй голям и безкраен,
мен избрал да му бъда любима.
Със невидима длан ме погали,
със безплътни криле ме обгърна
и в нощта на ръце ме понесе,
силно моето тяло прегърнал.
Над вековни земи и морета,
сред безкрайни гори и пустини,
до далечни звезди и комети,
над поляни и цветни градини.
А накрая със нежна прегръдка
във постелята върна ме леко.
Във ъглите на моята стая
тъмнината се стелеше меко.
Вън капчукът напевно ръмеше
по стрехите на спящите къщи.
А дъждът влюбен шепот донесе -
всяка нощ аз при теб ще се връщам...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Вергова Todos los derechos reservados
