Не питай старило, питай патило –
казваше покойната ми баба
някога, в близкото минало.
Тя бе като ангел, макар и стара –
вървеше, работеше. Бе силна!
Още си млада, но щом остарееш,
ще видиш живота от друга страна –
няма да плачеш, но ще помъдрееш,
ще бъдеш като мен добра.
Някой ден, но не сега – ще разбереш!

Аз живях, копнях и преживявах
болките, онези – страшните, и скърбите
за близките, които надживях.
Ти ще надживееш мен – казваше
покойната ми баба. И беше права!

Надживях я, но ще помня тези думи –
не питай старило, питай патило.
Тъй както тя живя – падаше, изправяше се –
тъй и аз живея цял живот.
И вече знам – и аз ще си намеря брод!

И може би след време – в старостта,
ще казвам и на внуците си даже
как мъдрата ми баба е видяла моята съдба,
да падам и да се изправям.
И греховете чужди да изплащам!