НАЕСЕН В ПАРКА

Край нас разстлал  се е квартален парк чудесен -

със борчета и клен, с липи и със бреза,

но защо ли в тази тиха златна есен ,

с красотата си навява ми тъга?

Със замах парички златни по земята

разпръснала е щедро вредом есента.

Не, това не са жълтици, а листата,

отбрулени от вятъра свиреп в нощта.

Дърветата, нагиздени във дрешки пъстри,

тъй много чудновати виждам ги сега -

като че художник със вълшебни пръсти

разлял по тях безброй различни багрила.

Дърветата стройни са жълто-зелени,

там виждам охра, а тук - на стария клен

като от огнен змей листата му са обгорели.

Той тъжен е, притихнал, стои си примирен.

Там орех огромен голи клони вее,

самотен и замислил се за старостта,

в горичка малка вкупом борът зеленее -

наперен, горд, тъмнозелен, презрял смъртта.

Обичам сама из парка да се скитам,

дърветата обгръщам с поглед влюбен аз.

В тез тъжни часове тревожно ги питам:

за младост, за дни минали - жалят ли кат нас.

След зима зла пролетта ще ги събуди,

ще ги покрий с зелений плащ на младостта,

но в мен, в мен дали ще може да пробуди

радост, щом в живота дошла е есента?