НАЕСЕН В ПАРКА
Край нас разстлал се е квартален парк чудесен -
със борчета и клен, с липи и със бреза,
но защо ли в тази тиха златна есен ,
с красотата си навява ми тъга?
Със замах парички златни по земята
разпръснала е щедро вредом есента.
Не, това не са жълтици, а листата,
отбрулени от вятъра свиреп в нощта.
Дърветата, нагиздени във дрешки пъстри,
тъй много чудновати виждам ги сега -
като че художник със вълшебни пръсти
разлял по тях безброй различни багрила.
Дърветата стройни са жълто-зелени,
там виждам охра, а тук - на стария клен
като от огнен змей листата му са обгорели.
Той тъжен е, притихнал, стои си примирен.
Там орех огромен голи клони вее,
самотен и замислил се за старостта,
в горичка малка вкупом борът зеленее -
наперен, горд, тъмнозелен, презрял смъртта.
Обичам сама из парка да се скитам,
дърветата обгръщам с поглед влюбен аз.
В тез тъжни часове тревожно ги питам:
за младост, за дни минали - жалят ли кат нас.
След зима зла пролетта ще ги събуди,
ще ги покрий с зелений плащ на младостта,
но в мен, в мен дали ще може да пробуди
радост, щом в живота дошла е есента?
© Анка Келешева All rights reserved.