Нагоре

Нула (Емил)
17 5

10 jul 2016, 8:14

Poesía » Filosófica

771 1 2

Качил се на върха той,

толкова нагоре,

че пустата скала не може веч да се стесни,

превърната в игла, започна него тя да пори,

и ето че разпръсна го и стана на трески.

И после втори, трети,

всички там напират,

само че върхът е остър даже за един човек.

И както си умираше, разцепен,

Александър

видя под себе хълмове, високи кат нозе,

и там щастливи хора –

и доволни от живота –

на ниското успешни и усмихнати. Но не овце.

Видя, че тези хора са от все задоволени.

Видя и че са пълни – че преливат – от любов,

но въпреки това за него бяха подчинени

(и прав е) на нестихващата воля за живот,

която кулминира задължително нагоре.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

tanq_mezeva (Таня Мезева)

2016-07-10T19:02:08+03:00

Да, нестихваща е волята да вървим нагоре, макар че често долу имаме много повече, освен стремеж!
Kalia1117 (Лили Вълчева)

2016-07-10T18:10:32+03:00

Хареса ми! Прочетох в мига на публикацията и сега се върнах тук...