Нагоре
Качил се на върха той,
толкова нагоре,
че пустата скала не може веч да се стесни,
превърната в игла, започна него тя да пори,
и ето че разпръсна го и стана на трески.
И после втори, трети,
всички там напират,
само че върхът е остър даже за един човек.
И както си умираше, разцепен,
Александър
видя под себе хълмове, високи кат нозе,
и там щастливи хора –
и доволни от живота –
на ниското успешни и усмихнати. Но не овце.
Видя, че тези хора са от все задоволени.
Видя и че са пълни – че преливат – от любов,
но въпреки това за него бяха подчинени
(и прав е) на нестихващата воля за живот,
която кулминира задължително нагоре.
© Емил All rights reserved.
