Нагоре

Нула (Емил)
17 5

Jul 10, 2016, 8:14 AM

Poetry » Phylosophy

840 1 2

Качил се на върха той,

толкова нагоре,

че пустата скала не може веч да се стесни,

превърната в игла, започна него тя да пори,

и ето че разпръсна го и стана на трески.

И после втори, трети,

всички там напират,

само че върхът е остър даже за един човек.

И както си умираше, разцепен,

Александър

видя под себе хълмове, високи кат нозе,

и там щастливи хора –

и доволни от живота –

на ниското успешни и усмихнати. Но не овце.

Видя, че тези хора са от все задоволени.

Видя и че са пълни – че преливат – от любов,

но въпреки това за него бяха подчинени

(и прав е) на нестихващата воля за живот,

която кулминира задължително нагоре.

Please sign in with your account so you can comment and vote.

tanq_mezeva (Таня Мезева)

2016-07-10T19:02:08+03:00

Да, нестихваща е волята да вървим нагоре, макар че често долу имаме много повече, освен стремеж!
Kalia1117 (Лили Вълчева)

2016-07-10T18:10:32+03:00

Хареса ми! Прочетох в мига на публикацията и сега се върнах тук...