Нагоре
Качил се на върха той,
толкова нагоре,
че пустата скала не може веч да се стесни,
превърната в игла, започна него тя да пори,
и ето че разпръсна го и стана на трески.
И после втори, трети,
всички там напират,
само че върхът е остър даже за един човек.
И както си умираше, разцепен,
Александър
видя под себе хълмове, високи кат нозе,
и там щастливи хора –
и доволни от живота –
на ниското успешни и усмихнати. Но не овце.
Видя, че тези хора са от все задоволени.
Видя и че са пълни – че преливат – от любов,
но въпреки това за него бяха подчинени
(и прав е) на нестихващата воля за живот,
която кулминира задължително нагоре.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Емил Всички права запазени
