Наистина ли си отиваш, казвай ми, 

или отиде си от мене вече?...

Та ти ме гледаше все още влюбен 

и някак си, не можеща да си далече...

А, лятото? Ах, помниш ли го лятото?

Как дълго ни събираше във залеза

и в изгрева, и в нежното ти тяло?... 

Не може да е истина. Нозете ти 

обгръщаха ме, за да вляза в своят дом. 

И устните, и кожата, ръцете ти, 

и най-блаженото в последния ти стон... 

Недей да си отиваш! Моля те! 

И ако - Да, защо си тръгваш? Толкова бе кратко... 

По дяволите тези релси, след завоя им 

за първи път ще ме разплачат влакове... 

За първи път ще липсваш. Толкова и истински, 

че сякаш цял живот съм те очаквал...

Но нека е наивно. По детински, 

да вярвам, че ти ще ме погалиш като вятъра, 

... когато ме обичаше и клетвено

си казвахме, че всичко е завинаги, 

защото лятото е вечно и нетленно, 

и щом те няма ще е само зима... 

Не си отивай! 

Влюбих се във лятото... 

Във Теб. 

Не бих понесъл ледовете ти...

Стихопат.

Danny Diester

29.09.2021