Наистина ли си отиваш?
Наистина ли си отиваш, казвай ми,
или отиде си от мене вече?...
Та ти ме гледаше все още влюбен
и някак си, не можеща да си далече...
А, лятото? Ах, помниш ли го лятото?
Как дълго ни събираше във залеза
и в изгрева, и в нежното ти тяло?...
Не може да е истина. Нозете ти
обгръщаха ме, за да вляза в своят дом.
И устните, и кожата, ръцете ти,
и най-блаженото в последния ти стон...
Недей да си отиваш! Моля те!
И ако - Да, защо си тръгваш? Толкова бе кратко...
По дяволите тези релси, след завоя им
за първи път ще ме разплачат влакове...
За първи път ще липсваш. Толкова и истински,
че сякаш цял живот съм те очаквал...
Но нека е наивно. По детински,
да вярвам, че ти ще ме погалиш като вятъра,
... когато ме обичаше и клетвено
си казвахме, че всичко е завинаги,
защото лятото е вечно и нетленно,
и щом те няма ще е само зима...
Не си отивай!
Влюбих се във лятото...
Във Теб.
Не бих понесъл ледовете ти...
Стихопат.
Danny Diester
29.09.2021
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени