Намико
И макар, че е прасковен цвят кимоното ми,
цяло фино бродирано на минзухари,
че нефрити проблясват ми даже и в шнолите -
аз съм само наложница на господаря си.
Колко нощи те галеха тънките пръстчета,
нежни трели изляли от сребърни струни,
а гласът ми, от сладост, на птица превърна се -
всяка нощ да ти бъде все новолуние.
И разсипвах душата си в пролетни листчета,
мандрагорови корени сплитах по тебе,
бях и бриз, бях и езерна ласка, и чиста
глътка чай. Бях и обич, и драконов хребет.
Но напразно ухаеха, с лилии, вазите,
благовонни маслата по кожата съхнеха,
догоря и светилникът плах на перваза ми,
и, с кармин нарисувани, устни опръхнаха...
Няма място в сърцето ти - място за мене.
И очите ти дишат от обич за друга.
Наминаваш, докосваш ме някак студено
и си предан на своята Първа съпруга.
Аз съм само неуката, проста наложница,
към любовна балада, ненужен куплет.
Между нас чувства нежни, разбрах, невъзможни са -
аз съм глупаво влюбен във тебе предмет.
Ставам по-малка даже от плочката домино,
синьо-черна косата ми рано белее.
Ще изчезна, а ти разкажи ме по спомени,
или, просто на песен, изпей ме за нея. Радост Даскалова
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Радост Даскалова Todos los derechos reservados
