Намико
И макар, че е прасковен цвят кимоното ми,
цяло фино бродирано на минзухари,
че нефрити проблясват ми даже и в шнолите -
аз съм само наложница на господаря си.
Колко нощи те галеха тънките пръстчета,
нежни трели изляли от сребърни струни,
а гласът ми, от сладост, на птица превърна се -
всяка нощ да ти бъде все новолуние.
И разсипвах душата си в пролетни листчета,
мандрагорови корени сплитах по тебе,
бях и бриз, бях и езерна ласка, и чиста
глътка чай. Бях и обич, и драконов хребет.
Но напразно ухаеха, с лилии, вазите,
благовонни маслата по кожата съхнеха,
догоря и светилникът плах на перваза ми,
и, с кармин нарисувани, устни опръхнаха...
Няма място в сърцето ти - място за мене.
И очите ти дишат от обич за друга.
Наминаваш, докосваш ме някак студено
и си предан на своята Първа съпруга.
Аз съм само неуката, проста наложница,
към любовна балада, ненужен куплет.
Между нас чувства нежни, разбрах, невъзможни са -
аз съм глупаво влюбен във тебе предмет.
Ставам по-малка даже от плочката домино,
синьо-черна косата ми рано белее.
Ще изчезна, а ти разкажи ме по спомени,
или, просто на песен, изпей ме за нея. Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
