Макар, че си загубихме и времето,
и болка ни пресядаше горчива, 
по края на опънатите нерви 
окапваше в покоя ми - мастилото... 
Очите ни се взираха в надеждата. 
Прегръщахме до синьо самотата си. 
Ний влюбвахме се в жадните копнежи,
досущ както две девствени тела...
Пред прага на логичната апатия
почти си забранихме да обичаме.
Не можеше любов да ни изпрати
и Господ, щом решим да я отричаме...
Но някъде в дълбокото на вярата  
сме пазили човешката си нежност, 
която просълзи дори и Дявола, 
от мъката в душите ни отглеждан... 
И в миг се проясниха небесата. 
Зъбѝте на живота се оголиха, 
усмихнали очаквано съдбата, 
която за блаженство вечно молихме... 
А щастието винаги ще бърза. 
Оглеждам се понякога във тъжното, 
и въпреки че страшно ми омръзна, 
напомня ми мастиления дъжд... 
Прилича ми на свикнала носталгия, 
в която страховете ми надничат. 
Понякога си мисля колко малко е, 
че мога доживот да те обичам... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
07.05.2024