Макар, че си загубихме и времето,
и болка ни пресядаше горчива,
по края на опънатите нерви
окапваше в покоя ми - мастилото...
Очите ни се взираха в надеждата.
Прегръщахме до синьо самотата си.
Ний влюбвахме се в жадните копнежи,
досущ както две девствени тела...
Пред прага на логичната апатия
почти си забранихме да обичаме.
Не можеше любов да ни изпрати
и Господ, щом решим да я отричаме... ...