Макар, че си загубихме и времето,
и болка ни пресядаше горчива,
по края на опънатите нерви
окапваше в покоя ми - мастилото...
Очите ни се взираха в надеждата.
Прегръщахме до синьо самотата си.
Ний влюбвахме се в жадните копнежи,
досущ както две девствени тела...
Пред прага на логичната апатия
почти си забранихме да обичаме.
Не можеше любов да ни изпрати
и Господ, щом решим да я отричаме...
Но някъде в дълбокото на вярата
сме пазили човешката си нежност,
която просълзи дори и Дявола,
от мъката в душите ни отглеждан...
И в миг се проясниха небесата.
Зъбѝте на живота се оголиха,
усмихнали очаквано съдбата,
която за блаженство вечно молихме...
А щастието винаги ще бърза.
Оглеждам се понякога във тъжното,
и въпреки че страшно ми омръзна,
напомня ми мастиления дъжд...
Прилича ми на свикнала носталгия,
в която страховете ми надничат.
Понякога си мисля колко малко е,
че мога доживот да те обичам...
©тихопат.
Данаил Антонов
07.05.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени
Когато ние тичаме срещу му
във битка за фалшивото и лъскаво
се разминаваме като луна и утро...