Защото отминаващата ми семейност

прибра във точка приказните феи.

И те отлюспиха последната искрица,

след нея измълчан е всеки порив.

Защото в левия ъгъл се смеят любовните паяци

със целия абсурд, изхлузил се от пръста.

С крещящо име - вечно празни празници.

Разпаднаха се жалките компромиси,

окачили на крив пирон ненужна обич.

И защото не спряхме да чупим

тухла по тухла – димът си остана понятие.

Само луната в сиво процежда

с тънките нишки обратния образ.

По лъчите ù пише, че носи утеха,

но студени са пръстите, други са думите.

И защото едно ни остава в очакване

с две ръце, пребледнели да навиваме спомени.

Защото едно „но” остава. С тихи очи премълчаваме!