Не искам да вярвам, че самотата е обзела душата ми!

С тихи стъпки бягам, все едно като попарена.

Ти не си в живота ми, но сърцето как те иска…

Дъхът ми сякаш секва, въргалям се във нищото!

Прощавам ти и те освобождавам от всякаква вина!

Не мога да обичам и да мразя едновременно сега.

Самотно е, студено е, не знаеш какъв е мрак,

Вземи ме, нарани ме, но отсъстваш ли аз ще умра!

Време ли, за какво ми е сега?

Да не би да връща дните, хората, любовта?