И дълго време ти не се обади,
години знаеш ли аз колко съм търпял.
Създаде между нас невидими прегради,
а аз наивен - света около тебе бях създал.
Мечтател, оптимист или глупак,
по-скоро влюбен лудо в тебе.
В очите на незнаещи - слабак,
изгубих се, изгубих се без време...
И търсех те и чаках всеки ден
да се обадиш уж случайно,
Да кажеш ти, че искаш мен...
Надявах се и молех тайно.
А ти не звънна, нито писа,
ни спомен някакъв остави.
Накара ме дори да се замисля
дали изобщо срещнах аз очите ти кафяви.
Но ти си тук и те усещам
във въздуха що дишам всеки ден.
Осанката ти огнено гореща
и погледа де беше вперен в мен.
Не ме потърси много време,
едва ли ще се случи някога.
И нося на гърба си бреме.
Аз по-самотен съм от всякога...
© Петя Петрова Todos los derechos reservados