Не ù искам закрилата

Не! Не познавам това момиче!
Ето гледам я! Гледам я с месеци вече!
Всъщност, май от години я гледам.
И не я харесвам никак.
Искам да си иде.
Някой да ù каже да си тръгва! Моля!
Пречи ми... и ме обърква.
Омръзна ми със нея непрекъснато да споря.

А вие, хората, я мислите за мен.
Сама реши, сама започна да ви се явява.
Не съм я пускала.
Дойде сама, ви казвам. Не чака да я каня.
Дойде и почна да ги заблуждава?

Нуждаела съм се от нея.
Как пък не!
Познавала ме по-добре. И откъде?
Била ми по-добрата част, добрата фея.
И мисли тя, че ще се съглася. Ха-ха!
В лицето ù не спирам да се смея.
Била добра. Поредната лъжа.
Тя силното ми АЗ била.
Без нея нямало да мога да живея.
Кажете ми де, луда ли е, или да?
А как живях преди да дойде? Как живях?
Нима дължа живота си на нея???

Не силното - студеното ми АЗ е тя.
Затуй не искам да я виждам!
Болките умее да понася, ДА,
но аз пък нея не понасям.
Не искам в мен студенина!
И ако трябва, ще умра със нея.
Но искам да умра във топлина -
от топлината други да живеят!

Не ù искам закрилата!