Всеки път, щом погледна нагоре,
виждам хиляди бели звезди
и протягам ръце да отворя
входа, който сърце ми опи.
Всеки път, щом се срещна с небето
и очите ми видят деня,
нежна радост изпълва сърцето
и полита ранена душа.
Ден след ден то говори във мене
и напомня отминали дни,
от плещите тревоги отнема,
то възражда и не петни.
Час след час аз общувам с небето
и чрез него познавам света,
забравила за тревогата снета,
далеч от тягостната самота.
Ех, небе - чисто, ясно, просторно,
ти ми носиш спокойни мечти,
твойта сила е тъй чудотворна,
дъх на сладост безкрайна си ти.
Да те имам, да те притежавам,
всекидневно копнея без глас,
страховете ми ти побеждаваш
и над мрачното имаш ти власт.
О, небе, тъй прекрасно и синьо,
самотата лекуваш ми ти,
щом край тебе душата ми мине,
с поглед взрян в синевата блести.
© Станислава Стефанова Todos los derechos reservados