Смъртта е свъсен, начумерен облак,

застиналият дъх на господ-Бога,

един откъснат, многотомен спомен,

просмукан от тревоги.

Една превита свещ от черен восък,

разтекла се във всички четири посоки,

изгубен астронавт всред ледения Космос,

сънят на майката-природа.

Смъртта е мек, приятен морски полъх

и пясъчното зрънце в перлените миди.

Добродетелният, строен, незлоблив характер

на трудномислещите индивиди.

Една масивна и изящна раковина,

в която бесните вълни бушуват мощно,

в която времето изтича безвъзвратно,

заключено в отвлечените нощи.

Животът, в този смисъл, съхранява

частиците остатъчна енергия,

която иначе изчезнала би в мрака –

както блюда от празнична трапеза.