Смъртта е свъсен, начумерен облак,
застиналият дъх на господ-Бога,
един откъснат, многотомен спомен,
просмукан от тревоги.
Една превита свещ от черен восък,
разтекла се във всички четири посоки,
изгубен астронавт всред ледения Космос,
сънят на майката-природа.
Смъртта е мек, приятен морски полъх
и пясъчното зрънце в перлените миди.
Добродетелният, строен, незлоблив характер
на трудномислещите индивиди.
Една масивна и изящна раковина,
в която бесните вълни бушуват мощно,
в която времето изтича безвъзвратно,
заключено в отвлечените нощи.
Животът, в този смисъл, съхранява
частиците остатъчна енергия,
която иначе изчезнала би в мрака –
както блюда от празнична трапеза.
© Константин Дренски Всички права запазени