Не знам защо стана така. Всичко изведнъж се обърна.

И без да попитам защо не ме спря, прашната си самота пак прегърнах.

Мислех, че си е отишла, и че никога няма да се върне...

Как съм могла да греша, при положение, че в страдаща пак се превърнах?...

Всичко, което най-силно съм желала, е да съм просто край теб.

Много ли беше това?!

Твърде те обичах (и може би силно те задушавах,

тъй като чувам, че отговорът ти е „да")...

Безсилна съм да плача. Безсилна съм дори да го призная.

Някак си усещах, че имам хлъзгави ръце и те изпускам.

И ще съжалявам до края на живота си. До края.

Но сякаш твърде много бързах да се махна и изглежда, че може би сгреших.

Защото с мъката ми вяла, аз усещам и укора в твоите очи.

Очите ти...

Да те гледам е цяло изтезание.

Сълзите ти???... 

Да ги няма, е мойто наказание.

Не мисля, че ще ти липсвам, нито, че някога съм била в мечтите ти.

Но докато се отдалечавах от света, който ти създаде,

се запитах не блестеше ли мъчително

неизплаканата болка от очите ти...