Не знам защо стана така. Всичко изведнъж се обърна.
И без да попитам защо не ме спря, прашната си самота пак прегърнах.
Мислех, че си е отишла, и че никога няма да се върне...
Как съм могла да греша, при положение, че в страдаща пак се превърнах?...
Всичко, което най-силно съм желала, е да съм просто край теб.
Много ли беше това?!
Твърде те обичах (и може би силно те задушавах,
тъй като чувам, че отговорът ти е „да")...
Безсилна съм да плача. Безсилна съм дори да го призная.
Някак си усещах, че имам хлъзгави ръце и те изпускам.
И ще съжалявам до края на живота си. До края.
Но сякаш твърде много бързах да се махна и изглежда, че може би сгреших.
Защото с мъката ми вяла, аз усещам и укора в твоите очи.
Очите ти...
Да те гледам е цяло изтезание.
Сълзите ти???...
Да ги няма, е мойто наказание.
Не мисля, че ще ти липсвам, нито, че някога съм била в мечтите ти.
Но докато се отдалечавах от света, който ти създаде,
се запитах не блестеше ли мъчително
неизплаканата болка от очите ти...
© Клавдия Китанова Все права защищены