Днес под стряхата на баба свиха си гнездо врабци.
„Влез!“. Дали я изненадах? Вън започна да вали.
На котлето ври запа̀рка – чай от мед или лимон…
Вчера бях с момиче в парка. То си тръгна без поклон.
Подарих ѝ скъпа роза. За прегръдка замечтан,
мислено подкарах в проза сред небесния таван.
Там, на стъклените пейки, двойките любов въртят.
Знаят кухите им лейки – скоро ще се разделят.
Имам вяра в любовта ни – тя държи ни на света.
Но девойчето в дланта ми рече: „Трябва да вървя!“.
От очите ѝ се плъзна плосък писък без лице –
а в гърдите ми премръзна сляп копнеж да съм дете. ...