И ето, слънцето залезе пак,

в убежището мое аз отивам,

от теб очаквам само знак,

но няма го и в себе си аз пак се скривам.

И утрото така далечно ми се струва,

защото всеки миг без тебе ме боли,

а времето, ми казаха, лекува,

но не когато толкова далеч си ти.

Аз ставам всяка сутрин с мисълта за теб

и знам, че ще те видя пак,

броя минутите безчет

и срещам твоя поглед плах.

Ти виждаш любовта в очите ми,

аз знам - не мога да я скрия,

 но не знаеш за сълзите ми...

Какво направи с мен? - Магия?

А дните тъй набързо отминават

и знам, че нямам време аз да губя,

бъди със мен, момче,

или сама ще се погубя...