И ето, слънцето залезе пак,
в убежището мое аз отивам,
от теб очаквам само знак,
но няма го и в себе си аз пак се скривам.
И утрото така далечно ми се струва,
защото всеки миг без тебе ме боли,
а времето, ми казаха, лекува,
но не когато толкова далеч си ти.
Аз ставам всяка сутрин с мисълта за теб
и знам, че ще те видя пак,
броя минутите безчет
и срещам твоя поглед плах.
Ти виждаш любовта в очите ми,
аз знам - не мога да я скрия,
но не знаеш за сълзите ми...
Какво направи с мен? - Магия?
А дните тъй набързо отминават
и знам, че нямам време аз да губя,
бъди със мен, момче,
или сама ще се погубя...
© Камена Александрова Все права защищены