Непразна съм с най-тихата от всички тишини,
с онази, след спечелените непонятни битки.
И всяка клетка стон е, ала няма болка. И почти
до дъното достигнах. Но все още ми е плитко.
Непразна съм със спомени за тъмни гари и купета,
за пътища, започващи със знак „Без изход”.
В задъдени пресечки следвах любовта, проклетата.
Започвах отначало, все същата, и все на чисто.
Непразна съм с мечти, като планински хребети –
неясни и забулени в мъгла, до смърт желани.
Непразна съм с онази простичка потребност
да бъда себе си и себе си до края да остана. ...