Старея тъжно - като морски бряг.

Напуквам се със всяка нова бръчка под очите.

Грозят ме свлачища - закономерен мъжки косопад,

броя годините, но цифрите не стигат…

А те усмихват се - приели образ на жени,

нашепват нещо - навярно да се върна…

Опитвам и не мога - лулата ми дими,

прегръщам залива така, че лодките проскърцват.

Пилее листи вятърът - навярно чернови

на стихове и разкази за плажа и морето…

Тук своя старец преди време Хемингуей откри,

тук качи го в лодка и пъхна рибата в ръцете му.

Съдба е рибата - огромна - и не се побира в стих,

борбата с нея навярно е епична и безсмислена…

Не ме упреквай, Ърнест, че се примирих!

Да остаряваш в тези географски ширини…

Е нещо неприлично…

По тези географски ширини - примирението значи, че обичаш…