Нещо

8 jun 2015, 0:31

Poesía

721 3 2

Аз не живея,

аз съществувам

и не помня довчера коя съм била

и няма смях и почивка, дори чума,

която да разпали моите сетива

няма жега от огън,

дори слънчев лъч светлина

и последната капка възбуда,

отекнала сякаш преди дори да се родя.

Няма мъка, страдание, болка,

вече време нямам дори за това.

А защо ми е време,

ако не знам как да го оползотворя.

Не знам дори какво е то „време“,

часовникът неспособен е да каже това

и само сенките в очите разкриват,

че не знам вече дори какво е съня.

И утрин, и вечер са вече безлични

дори лицата покрай мен не познавам така,

както бих искала,

или дори себе си забравих,

но все пак отново все някога ще трябва пак да се родя.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Karolin (А. А)

2021-03-20T09:04:15+02:00

Много ми допада. Мое наблюдение ,доста хора са се вкостили, ако ме разбирате. Трудно е на днешно време нещо да те развълнува и да пробие през черупката в която несъмнено гледаме да се затваряме, заради времето в което заживяхме. От много рано, сме много наранени. Поздрави!
Kalia1117 (Лили Вълчева)

2016-11-12T20:12:46+02:00

Хареса ми много, излязло от дълбините на сърцето!