Нещо като поема

Гласът ти се разлива
по тялото ми
и прониква
в сърцето ми,
което се отпуска и отваря
все повече със всеки следващ тон.
А тишината
между думите ни
се врязва като стрела
и ме пронизва,
убивайки всяка надежда
за бъдещето,
което можехме да имаме,
ако се бяхме срещнали
във друго време.
Всеки разговор
е като раждане и смърт
на копнежа в мен.
Толкова е мазохистично,
превръщам те във въздуха,
от който имам нужда,
за да дишам,
а той е наситен с отрова.
Оставам сама
с мислите си,
които ме изяждат
и не ми остава нищо
друго, освен да изкарам
думите си
и да ги нанижа
в нещо като поема
в опит
да спра
да чувствам
болката,
която не мога
да поема. 

Тина Рай, 2025