Замръзнах аз, застанах вцепенено,
сърцето не потрепна, блесна в миг сълза.
Лицето - бледосиво, вкаменено.
Не виждах, молех се да е лъжа.

Отровна мъка силно ме прегърна,
на болката бесило ме души...
не можех аз дори да се обърна -
по погледа му щеше да личи.

Прониза ме печалният му шепот:
"Прости ми..." - нежен мъжки глас,
но нежността не стопли ми сърцето,
а го обгърна в леден мраз.

Секундното мълчание - сякаш вечност,
усещах как краката премаляват.
Очите ми затвориха се тежко,
а устните безсилно онемяха.

Направих бавна крачка към вратата
в опит болката си - там да я оставя.
С последни сили аз протегнах си ръката -
в живота нова страница отварях...