Невидим свят

Една душа сред сто неволи.

Не ще ли да забрави Тя?

Сред път и къщи тя се моли:

- Къде ли да се приютя?

Не знае тя любов какво е,

опарена бе от тъга,

от сляпа диря на безочие

и от покварена тъма.

Светът красив не бе простил ù,

задето му обърна гръб, 

задето толкова отрано 

очите си поля със скръб.

Тя беше точно от онези, 

с привкус и сладост към страстта, 

но за проклети идеалисти -

съдбата тръшваше врата.

И оставена в омая,

на собствения тъжен пир,

тя предлагаше прегръдка

на някой гробищен кумир.