Невидим свят
Една душа сред сто неволи.
Не ще ли да забрави Тя?
Сред път и къщи тя се моли:
- Къде ли да се приютя?
Не знае тя любов какво е,
опарена бе от тъга,
от сляпа диря на безочие
и от покварена тъма.
Светът красив не бе простил ù,
задето му обърна гръб,
задето толкова отрано
очите си поля със скръб.
Тя беше точно от онези,
с привкус и сладост към страстта,
но за проклети идеалисти -
съдбата тръшваше врата.
И оставена в омая,
на собствения тъжен пир,
тя предлагаше прегръдка
на някой гробищен кумир.
© Анелия Зафирова Все права защищены