Стара жена с почернели крака.

До нея бяло кученце лежи,

а пред нея празна купичка стои.

Седнала е тя на тротоара до оживена уличка една

и разделя на две потока от тела.

Всеки покрай нея минава

и всеки, без да гледа, подминава.

Не, те нямат време за това,

твърде заети са, за да съжаляват

непознатата жена.

Хората днес нямат място за просяци в своите души,

нито пък желание да даряват на непознати своите пари.

А старицата на земята рови в синята си скъсана торба,

за да провери дали има достатъчно храна,

 за да изкара на тази улица остатъка от деня.

След това протяга напред

треперещата си, неизмита ръка,

гледайки умолително към тълпата от лица.

Вечерта поглежда в купичката,

където се търкаля самотна стотинка една…

Изглежда и днес никой не я видя.

После вика кученцето, сгъва внимателно празната торба

и тръгва безцелно да се лута из града.

Утре тя пак ще бъде тук на сутринта,

с надеждата да изкара някоя пара.

А после ще си иде.

Някъде, зад някой ъгъл ще падне сама

и душата й на небето ще отиде.

И никой на Земята, абсолютно никой няма да се пита къде е ТЯ,

защото за всички просякинята е била просто една,

невидима жена…