Често пия, за да те забравя
и осъмвам с чаша във ръка.
Споменът в сърцето ме изгаря!
За теб е жадна моята душа!
Всеки изгрев носи нова болка!
Всеки ден е пълен със тъга!
Всеки миг е капчица отрова!
Всеки час – безкрайна самота!
Нощем търся твоите прегръдки,
твоята усмивка, твоя смях!
И отпивам бавно тъжни глътки
вино. Като първороден грях!
Взирам се с очи във полумрака –
музика, жени, цигарен дим.
Пия сам и никого не чакам.
Без фалшива маска и без грим!
Виното привърши. Полунощ е.
Келнер! Още вино донеси!
До утрото има време още.
Чашата до горе напълни!
Липсва ми! Тъгата ме убива!
Виното в устата ми горчи.
Тя е някъде със друг, щастлива!
Друг целува нейните коси!
Изгревът прогонва тъмнината.
Утро е и барът опустя.
Тръгвам си. Поема ме тълпата.
Пусто е и в моята душа.
Залеза ще чакам със надежда
и нощта ще ме прегърне, знам!
После вино, рухнали копнежи.
Аз отново с чашата съм сам!
© Георги Иванов Todos los derechos reservados