Често пия, за да те забравя
 и осъмвам с чаша във ръка.
 Споменът в сърцето ме изгаря!
 За теб е жадна моята душа!
 
 Всеки изгрев носи нова болка!
 Всеки ден е пълен със тъга!
 Всеки миг е капчица отрова!
 Всеки час –  безкрайна самота!
 
 Нощем търся твоите прегръдки,
 твоята усмивка, твоя смях!
 И отпивам бавно тъжни глътки
 вино. Като първороден грях!
 
 Взирам се с очи във полумрака –
 музика, жени, цигарен дим.
 Пия сам и никого не чакам.
 Без фалшива маска и без грим!
 
 Виното привърши. Полунощ е.
 Келнер! Още вино донеси!
 До утрото има време още.
 Чашата до горе напълни!
 
 Липсва ми! Тъгата ме убива!
 Виното в устата ми горчи.
 Тя е някъде със друг, щастлива!
 Друг целува нейните коси!
 
 Изгревът прогонва тъмнината.
 Утро е и барът опустя.
 Тръгвам си. Поема ме тълпата.
 Пусто е и в моята душа.
 
 Залеза ще чакам със надежда
 и нощта ще ме прегърне, знам!
 После вино, рухнали копнежи.
 Аз отново с чашата съм сам!