//
// Ти, който по-късно покажеш тук своето лице! Ако твоят ум разбира, ти ще попиташ, Ние кои сме, Кои? Попитай зората, попитай росата, тревата попитай, попитай леса, попитай вълната, морето попитай, попитай дъжда, и вятъра в бурята люта попитай, попитай любовта. Попитай земята, земята на страданието и земята любима. Попитай сърцето, сърцето, в което Господ тупти! Ние кои сме, кои?// 
15-ти май 1984 г. Записка в дневника. Автор – неизвестен.
//

И сега пред мен стои едно момиче, 
неговите изумрудени очи ме питат:
" - Ти си...?! Ти си...?! 
Кой си?!... А ние кои сме... Кои?!"

Думи не намерили в земните езици,
безмълвието в слово да преоблекат, 
отговор очакват онемелите зеници 
от земя, небе и блещукащи искрици 
в млечен път.

В друма между двата бряга, мила,
аз съм просто бродещ дух окаян, 
затворен в бутилката на тленна плът,
по своята си воля – сам поставил
за водач и ментор в тежкия си път
този, дето е, дето бил е, и ще бъде!

И по неговата милост съм получил:
В Сърцето – на Ахура огъня свещен!
Егото ми – каменарски тежък чук на Тора!
Суетата моя – на резбар длето изящно!
На Битието свое – мраморния скален къс!

На Камий Клодуел – двете ръце изкусни,

„Валса“ огнен на съдбата да изваям с тях, 
от недрата на битийната скала бездушна! 
И Една Душа – родена от оназ любов, 
дето от Духът Господен има тази власт, 
със своя нежен полъх – 
пламък на живот да вдъхне
в студения безжизнен камък!

Аз съм, мила моя, листът девствен неизписан 
и едно съм с този, който с ръката моя
свойто словото върху него пише:

– Истина, познание, любов и свобода,
даром и насила нивга се не дават!
Само търсещият в мрака светлина 
и работникът на къра ми небесен,
останал в пътя ми смирен и малък, 
яко хлябът си насъщен ще получат, 
в честно и достойно заработен залък!

В своя роден бащин дом 
неразбран останал и сираче,
не чакай днес признанието свое 
и лайковете си не брой, човече!

На измеренията земни в този век – 
на Дамянов
„Трудният човек“ ще си останеш 
и вечно не разбраното глупаче!

Не стига ли ти туй, човече, 
че в настъпващата нова ера 
дечицата ми слепи в мрака 
в едно с тебе ще прогледат?!

Не ти ли стига туй, човече,
че в майчините си утроби,
преди от първата си глътка
въздух да проплачат, 
твоите сестри и братя 
с този стих в сърцата,
своите песни ще запеят?!

Не ти ли стига туй, неблагодарний,
че с твоите ръце небесната мая 
в хляба ви насъщен днес замесвам 
и като слепци ви водя за ръка 
по пътеката към портите 
на царството си светло?!

А за този, който днеска
подир теб ще се извърне, 
за да хвърли своя камък,
в устните ти тленни, 
словото си ще поставя:

- Отвори сърцето си, Човече!
Записаните там Скрижали прочети!

Избора си личен зрящо и по свойски направи!

Нима на Капернаум Спасителят не каза:

" - Боговете?!...
Това сте вие... моите сестри и братя!
Солта солена на земята!...
Хлябът на живота!...
На Битието – творческият огнен пламък!"

15. 05. 2017 г.