Нищо

Когато всичко свърши
в последните ти минути
и няма вече смисъл, питаш се
как сега стоиш сам в студената си стая,
боли те вече и няма край,
защо така пропиля живота свой...

Когато всички ти паднаха в очите,
когато всички те сочат с пръст,
различен, казват, непотребен
самотник, странен, ексцентрик
и някак изглежда незнайно как
искаш, копнееш, бленуваш
пак и пак...

 

И нараняващото зло от всички
да се върне по-болезнено
и жестоко все на тях.
И омразата изяжда те отвътре,
разпада се привидният ти мир.
Мракът те поглъща тъй злокобно,
търси мъст за кой ли път,
и пак, и пак...

Смисълът вече ти се губеше,
но целта ти беше ясна -
мрази до края на живота свой.
А сега умираш, сам, изоставил всичко,
всяко чувство, копнеж и мечти,
пак, нали?
И прекара живота си в омраза,
усещаше умиращата си душа,
но нищо не направи ти, нали?

И какво се случи, разбра, че всички мирно, тихо
изживяха живота свой.

Естествено, нехаят те за теб
и даже не те помнят вече...
Безличен стана ти от таз омраза,
осъзнаваш го едва сега,
но няма време, за кога?

И пак се питаш: Как? Какво направих?
Какво направих с живота свой?
Защо? И омразата я вече няма...
Какво направих с радостта,
надеждата, мечтите свои?

И остана само отговорът, само той единствен
болезнен остана до последния ти дъх.
Какъв е отговорът ти вече знаеш,
безличнико мизерен, останал сам
в студената си стая...
И ето, идва и последният ти дъх
на тоз омразен твой живот.
Последен миг и отговорът се отрони тихо
от посинелите устни:

- Нищо, нищо...