но безсмъртни, едва ли...

но безсмъртни, едва ли...

Един удар и бум,

един пламък и шум...

Една сирена, бучи.

Един свят- страх, очи и сълзи.

Едно дете,

там стои...

И едно небе, без облак дори.

Ръце във алена кръв

и сърце,ранено...

 умиращи, нож...

Безвременни, тъжни.

И чакат, и време лети,

и идва студената нощ.

И капки дъжд пак мият позора.

И капки дъждр все...

навред в кръгозора.

И локви, и кал, и снежинки...

И мъка, печал...

И надежда, и малки, детски трапчинки.

А нейде засвирва кавал,

нима и той е разбрал...

И още онзи порой.

И вали, и отмива, и каля...

И онези очи, ах, небе!

Ах, дом мой!

Ах, порой!

Кой ли го направи, кажи кой?

Една сирена спира...

тишина, не бучи...

а само жена,

прегръща детенце, мълчи.

А то бездиханно,бездомно,

и сякяш безсмъртно дори,

но безсмъртно...дали...?

Погребение скромно и бледо лице.

Не, отново ли ти, порой?

Отново ли вие, сълзи...

ах, безброй...

отново ли ти, кавал?

Отново ли твоятя песен?

Отново ли чакаш печал

във късна намръщена есен...

Отново свят от страх очи и сълзи,

отново военна сирена.

Смесва се с плахия звук на кавал

и посли мълчи...