Излекуваха го. Докторът вика:

“Същинско чудо стана,

вече спря да вижда

ангелски стъпки по тавана”.

Сестра му, зет му, синът и снахата

го гледат с тревожна усмивка.

“Важно е хапчетата да пие редовно,

другото ще се види по-нататък”.

Вечеря, споглеждане, плахи наздравици,

от очи на очи като лъч преминава

тихата споделена радост:

“Татко се оправи”.

Останал най-после в стаята си сам,

завърнал се след месеци пак у дома,

той гледа втренчено в тавана,

гледа и не вижда нищо там.

Люлее се печално избледнялото перде

и няма по него отпечатъци от крила,

нито под шкафа или по прашния паркет

има стъпки от ангелски крака.

Самотна е стаята като ковчег,

виси празна нощта като бесило,

и ни дух, ни демон, нито човек,

може толкова болка да побере.

Лежи старецът с очи към небето,

стичат се тихо две топли сълзи.

Кой му отне всичко, което

го правеше жив?