Тъмата на нощта приютява мен и моята душа.
А аз стоя, загледана в безмълвната Луна.
Устните ми тихо думи шепнат,
тихо и нежно потрепват.
Сълзи застинали и замразени в моите очи,
сякаш съдържат в себе си цялата ми тъга.
За пръв път истината да не боли,
а просто въпросите в мен да запали,
въпроси - без отговори, без коридори...
Тогава, щом болка няма,
а пък присъствува измама,
какво аз търся в таз бездна
мрачна, мръсна и безполезна.
Прегръща ме Луната,
прегръщам аз тъгата
и сливаме се в безкрайността,
на една реалност... на една лъжа...
*********************************
На леглото лежа и очите свои затворени държа.
Усещам топлата ти кожа,
докосваща ме толкова нежно
и огъня, предизвикан от устните ти
толкова невинно и небрежно.
Оставям аз затворени моите очи,
пропускам изригващите сълзи
и се впускам в танца на огъня.
Топлината ме задушава,
а ръцете ти ме изпепеляват.
С тялото си ме обгръщаш
и дъха ми спираш,
силите ми поглъщаш,
превръщайки ме в своя робиня.
Пламъците се превръщат във въжета
и изведнъж нежността си замина.
Останала без дъх,
силите в ръцете ти ме убиват.
Потта лицето ми облива,
а зъбите ти с извинение в мен се впиват.
Сърцето спира
и очи отварям...
Мека тъмнина ме заобикаля,
подканяйки ме да не забравям,
че до мен те няма...
© Моника Иванова Todos los derechos reservados