Няма да спра
Аз със сърце започнах този стих,
но бял байрак аз няма да развея.
От красотите ти, Родино, пих
и цял живот пред тях ще благовея.
Днес моят стих е пълен със сълзи.
На много километри стискам зъби.
На свойто място камъкът тежи
и само там е сигурен да бъде.
Не ми се скита вече по света,
но отговорност съм поел голяма.
Длъжен съм, защото съм баща.
Пред трудности да коленича, няма.
Стихът е огледало на душа,
която няма примирение с момента.
Аз няма да загърбя честността,
напук на управленски елементи.
Макар далеч, аз вярвам в този ден,
в който справедливост ще изгрее.
Щастието няма цвят за мен!
И със сълзи, пак стихове ще пея.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валентин Йорданов Todos los derechos reservados
Стискай зъби! Дано нещо се промени,... но аз мисля /за себе си/, че няма да го доживея това, което ми кипи отвътре и ... затова вече даже и не ми се пише, защото и през ум не ми е минавало, че деца и внуци ще са по чужбина, а властимащите нищо, ама нищо не правят, за да задържат младите хора в България. Без думи останах!