Обаятелен образ в миража

Всичко бе: О – толкова отдавна,

че почти и няма спомен там,

но една история забавна

бих желал сега да пресъздам...

... Залез беше... И повеял вятър –

светлина небесна разпиля́...

... Изведнъж възбуден Океана –

мощна гръд ритмично разлюля...

Вдигнаха се радостни вълните –

страдали в безветрието с дни...

Вплетоха се в тях и светлините –

тъй изящни в тези ширини́...

... Светлини и вятър по небето

нереални ваяха неща...

Може би мираж пред мен, но ето:

в него обаятелна Жена!...

В мъжките фантазии родена

ва́яна от страст и красота,

еталон единствен във Вслената –

повече от хубава Жена!...

Вятърът край нея се мотаеше

радостен и той, че е дошла́ –

дръзко похотливо си играеше

в гънките на нейната пола...

Всеки вихър сменяше пейзажа –

гънеше се просто като дим

тя, а образът ѝ във миража –

и по-красив... И по-необясним...

Втурнах се с възторг да я докосна,

но внезапен вятър се изви́ –

всичко той превърна на въпроси:

скрит във разлюляните вълни...

Знаех, че Съдбата ми намига,

а Жената проосто е мираж,

но дочул бях котвена верига

в суета́ на стреснат екипаж...

Нищо  по-реално за моряка

няма освен котвеният гръм,

той подир стихиите и мрака –

приказен е и вълшебен звън.

... Котвата е: островът лелеян

в бурите в моряшките мечти –

пристан из Безкрайността  зареян,

сбъднати миражи... Може би?...

... А Жената чудна от миража

във онези южни ширини́ –

там стоеше, по-прекрасна даже,

шепнейки: „Ела ме докосни́!“...

04.11.2021./Едно времее в Океана