Обаятелен образ в миража
Всичко бе: О – толкова отдавна,
че почти и няма спомен там,
но една история забавна
бих желал сега да пресъздам...
... Залез беше... И повеял вятър –
светлина небесна разпиля́...
... Изведнъж възбуден Океана –
мощна гръд ритмично разлюля...
Вдигнаха се радостни вълните –
страдали в безветрието с дни...
Вплетоха се в тях и светлините –
тъй изящни в тези ширини́...
... Светлини и вятър по небето
нереални ваяха неща...
Може би мираж пред мен, но ето:
в него обаятелна Жена!...
В мъжките фантазии родена
ва́яна от страст и красота,
еталон единствен във Вслената –
повече от хубава Жена!...
Вятърът край нея се мотаеше
радостен и той, че е дошла́ –
дръзко похотливо си играеше
в гънките на нейната пола...
Всеки вихър сменяше пейзажа –
гънеше се просто като дим
тя, а образът ѝ във миража –
и по-красив... И по-необясним...
Втурнах се с възторг да я докосна,
но внезапен вятър се изви́ –
всичко той превърна на въпроси:
скрит във разлюляните вълни...
Знаех, че Съдбата ми намига,
а Жената проосто е мираж,
но дочул бях котвена верига
в суета́ на стреснат екипаж...
Нищо по-реално за моряка
няма освен котвеният гръм,
той подир стихиите и мрака –
приказен е и вълшебен звън.
... Котвата е: островът лелеян
в бурите в моряшките мечти –
пристан из Безкрайността зареян,
сбъднати миражи... Може би?...
... А Жената чудна от миража
във онези южни ширини́ –
там стоеше, по-прекрасна даже,
шепнейки: „Ела ме докосни́!“...
04.11.2021./Едно времее в Океана
© Коста Качев Всички права запазени