Там,

където няма бели пътеки и рисунки от стъпки,

 където улуците мият улична кал,

там, където някой рисува по автобусните спирки,

там е моят дом... и е чист, и е цял.

Там съм аз, там ме има по Коледа,

 без покрити от скреж стъкълца,

там, където няма печени кестени, а бензинова лека мъгла.

Там пресичам един булевард, без знак, без пешеходна пътека,

там съм и охлюв, и птица, и цар, и царица,

и спомен, и бъдеще.

А на този,

който не може да влезе в дома ми,

ще кажа, че това е лъжа,

ако си имал само миг от очите ми, имал си всичко зад тази врата.

Не всяка пътека води до мен,

не зад всяка стена съм заспивала, но всяка усмивка  търси храна,

а при мен я раздават – топла, плюс мъничка чаша с бира.

 Този, който не е част от сърцето ми,

нека знае, че това е лъжа,

то е като сламките в плевня, безбройно...

на пръчки, от превърната в злато трева...

Аз не мога да имам небето,

нямам даже големи крака, с които да стъпя на всеки в сърцето,

но имам надежда на малки пакети,

които раздавам –  на всяка цена,

и тази година все пак обещавам,

на тези в дома ми и на тези, дето не знаят, че няма „отвън”,

обещавам им глупости, пълни с празничен звън,

провали, успехи на малки  парчета…

и нещо, за което не бях чула до днес –

… дъжд от безумни играчки –

                                                      мечета.