За толкова години мълчание… зная…
Аз зная, но тези, които обичам – не…
Те само чувстват, а мислите парят...
и не защото са тежки, не е за това, не…
Всеки слуша… Първо родителите си,
после учителите и всичките хора ей там…
И слушането е толкова тъжно някак си
и не защото те мъчи, а защото си сам.
А за да си с идея по-близо до „с някой“
е нужно само леко да проговориш,
да счупиш мълчанието и да убиеш дракон,
онзи страшния, вътре в теб, и да отвориш…
очите си, вратата, сърцето си и да се пуснеш,
не някой друг, себе си! Да се втурнеш към теб,
а така и към всички, онези всички, които да блъснеш,
да ги пуснеш в прегръдката си, да стопиш малко лед.
И всичко това е за другите? Дали бе? Не!
Това е само и единствено и изцяло за теб!
За да имаш две ризи и да дадеш едната на някого,
трябва да съшиеш от хаoса първата с ред…
И всичко започва от Теб!
© Йордан Ботев Todos los derechos reservados