За толкова години мълчание… зная…

Аз зная, но тези, които обичам – не…

Те само чувстват, а мислите парят...

и не защото са тежки, не е за това, не…

Всеки слуша… Първо родителите си,

после учителите и всичките хора ей там…

И слушането е толкова тъжно някак си

и не защото те мъчи, а защото си сам.

А за да си с идея по-близо до „с някой“

е нужно само леко да проговориш,

да счупиш мълчанието и да убиеш дракон,

онзи страшния, вътре в теб, и да отвориш…

очите си, вратата, сърцето си и да се пуснеш,

не някой друг, себе си! Да се втурнеш към теб,

а така и към всички, онези всички, които да блъснеш,

да ги пуснеш в прегръдката си, да стопиш малко лед.

И всичко това е за другите? Дали бе? Не!

Това е само и единствено и изцяло за теб!

За да имаш две ризи и да дадеш едната на някого,

трябва да съшиеш от хаoса първата с ред…

И всичко започва от Теб!