Лавината на неизвестното неспирна

ме поваля в мъка непозната.

Мисълта ми тъпче пак немирна,

сива, нова, безкрилата.

По пътеки светли все вървя

и поемам все щафети с цел недостижима...

Страх се сипе върху мен

като сняг над бурен океан през зима.

Живея все в тревога -

аз съм никой, никой пак!

Да заплача? Не, не мога.

Зима апатична в мен е, как?

Там, където трябва ли съм,

или само следвам интуитивната си мисъл?

Не тъжа, а се отчайвам,

и малко по малко се покайвам,

че търся тъй - без смисъл,

обитавам волно нищото със своята тъга,

която замъглява бъднината

и поразява окончателно моята съдба.